В началото бяха бира, шоколад, луканка и козметика
Началото на XX век. Индустриализацията навлиза в производството на храни и напитки
Автор: Архив
Сравнително скоро след Освобождението се появяват и първите български марки. Това са бирите "Каменица" и "Шуменско пиво". Историята на "Каменица" е свързана с трима швейцарци - Рудолф Фрик, Фридрих Сулцер и Кристиан Бомонти. През 70-те години на XIX век Фрик и Сулцер работели в компанията на Източните железници на барон Хирш. Тук с изненада установили, че в Тракия няма собствено производство на бира и решили енергично да се наместят в тази благодатна ниша за бизнес. Свързали се с Бомонти, който имал бирена фабрика в Истанбул. През 1879 г. тримата отворили малка пивоварна в Пловдив, където правели около 100 л на ден, а две години по-късно започнали да строят модерна фабрика и регистрирали марката "Каменица".
По същото време център на пивоварството в Княжество България станал град Шумен. Там през 1882 г. няколко местни търговци, предвождани от чешкия майстор пивовар Франц Милде, основали "Българско пивоварно дружество", построили бирена фабрика и пуснали на пазара "Шуменско пиво".
Импулсите на модернизиращите трансформации във всяко общество най-бързо се усещат на трапезата чрез появата на нови продукти и нови вкусове. След бирата идва ред и на шоколада. На прага на новия век той е бил сравнително познато, но все още загадъчно европейско лакомство. Благодарение на няколко предприемчиви български индустриалци в навечерието на войните той става широко популярен.
Пионер в производството на български шоколад е полковник Велизар Пеев. През 1897 след конфликт с княз Фердинанд той напуска армията и решава да се отдаде на сладкарство. Около година прекарал във френските сладкарски заводи "Сави-Жан Жан", където внимателно изучил "фабрикацията на шоколадената индустрия". През 1901 г. отворил първата от шоколадовите фабрики "Пеев" в София. От Франция довел квалифицирания майстор Коломб, както и няколко работници. В първите години работата вървяла трудно, тъй като около шоколада освен любопитство витаело и недоверие. Свещеници заклеймили новото лакомство като "гнусно и отвратително дяволско творение". В архивите на фирмата е запазено писмо, в което провинциален учител пита Велизар Пеев как точно трябва да се яде това чудо, "с шарената хартишка или без нея?"
Сравнително скоро бонбоните и шоколадите "Пеев" станали една от най-търсените и рекламирани български стоки. Предприятието се разраснало, а фирмата получила статута на "доставчик за двореца". Построена е голямата фабрика на четири етажа на ул. "Екзарх Йосиф", срещу Софийската синагога. През 1924 г. производството е разширено с новата фабрика в Своге, която днес продължава да прави шоколад, но с друга марка. Продуктите с марка "Пеев" са се радвали на широка популярност и пазарна отзивчивост до 1947 г., когато фабриките са национализирани. Велизар Пеев е сред индустриалците пионери и в още едно направление. През 1908 г. създава сдружение за производство на първия български цимент. Две години по-късно е внесена и инсталация от чужбина. Построена е сграда. Фирмата е "Златна Панега".
Още няколко български марки шоколад са се радвали на популярност през първата половина на миналия век - "Гьондов", "Балъкчиев", "Бераха" и "Чальовски". И четирите фабрики са били в София.
Друга много популярна българска марка от миналото, при това с международна известност, е "Смядовска луканка". През 1933 г. тя е отличена със златен медал на изложението в Бари (Италия), а пет години по-късно стигнала и до Бразилия. Българин от Габрово, собственик на магазин в Рио де Жанейро, внесъл голямо количество луканки и за да се съхранят при дългото пътуване по море, били поставени в сандъци с дървена пепел.
Марката е създадена през 1927 г. от колбасарската фирма "Смядовски глиган" на смядовчанина Коста Николов и братя Домусчиеви. Майстор технолог бил Коста, който преди това е работил в месарската фабрика на един поляк в Шумен. Скоро след като продукцията се наложила на пазара, той се прекръстил на Коста Глигански. Твърди се, че рецептата пазел в тайна и когато трябвало да се омесва и подправя месото, вършел това съвсем сам в специална стая без прозорци. По-късно написал рецептата и я заключил в банков сейф, но не казал в коя банка и така тайната си останала неразкрита.
Причините за високото качество са няколко – въздухът в село Смядово, качеството на месото (от източнобалкански черни прасета и сиво искърско говедо или биволско), технологията на приготвяне: мелене, подправки (специфично е добавянето на 1 г чесън на килограм месо), опушване, сушене и т.н. За тази луканка се разказват най-различни легенди. Например, че била повлияна от класическия унгарски салам, след като през 1849 г. Лайош Кошут заедно със свои другари революционери се установил в Шумен. Според друга версия още през XVIII век местните хора я правели, но от овче месо. Турците обаче много я харесвали и я крадели. За да се опазят от кражбите, майсторите започнали да слагат вътре и свинско месо.
През 1947 г. фабрика "Смядовски глиган" е национализирана и става филиал на шуменския месокомбинат. Качеството спаднало, а майсторите напуснали. Самият Коста Глигански се преместил да работи в Търговище. В началото на 70-те години фабриката била закрита. Десет години по-късно е модернизирана и отворена отново с протекцията на Пенчо Кубадински, тогава член на Политбюро. През 1992 г. фабриката е реституирана и престава да работи. В момента марката "Смядовска луканка" се използва от различни предприятия и е патентована в Европейския съюз.
Сред често рекламираните стоки в началото на миналия век са и продуктите на Първа българска парфюмерийна фабрика на Антон Папазов в Пловдив. На рекламите обикновено освен описание на стоките има и изрисувана красавица с видимо доволно излъчване.
Папазов е потомък на известния казанлъшки род Папазоглу, който още през 20-те години на XIX век успял да превърне производството на розово масло в успешен бизнес. Имали са представителства в Париж, Цариград и Виена, а стоката им се е търгувала от Москва до Ню Йорк.
През 1892 г. тридесетгодишният тогава индустриалец създава в Пловдив своята фабрика за парфюми и сапуни, която по-късно ще се превърне в козметичния гигант "Ален мак". Още на Първото българско изложение в Пловдив фирмата получава златен медал. Малко по-късно продуктите й получават признание от световните изложения в Анверс (Белгия, 1894), Париж (1900), Сейнт Луис (САЩ, 1904), Лондон (1905). Асортиментът освен парфюми и тоалетни води включва също кремове, помади, прахове и пасти за зъби, бои за коса, лосиони, както и модерният по онова време фиксатор за мустаци.
С маркетингова цел Антон Папазов организира първите български конкурси за красавици. С имената на победителките след това кръщавал някои от своите парфюми и одеколони.
Мениджмънтьт на фирмата винаги се е придържал към най-високите тогава световни стандарти и това обяснява пазарните успехи на нейните продукти. Кремовете са предлагани предимно във вносни порцеланови бурканчета, а парфюмите - в красиви стъклени флакони, задължително с луксозни цветни етикети. През 20-те и 30-те години фирмата не е имала сериозна конкуренция на българския пазар. През 1929 г. Папазов получава царска грамота, с която е назначен за придворен доставчик. Любопитно е, че той регистрира и марка №1 в първия бюлетин за индустриална собственост, орган на Бюрото за индустриална собственост на Министерството на търговията и земеделието. Това е "Млечен сапун", а датата на регистрация е 15 април 1904 г.
Фирмата му имала магазини в София, Пловдив и Русе, а продуктите й се продавали в цялата страна. Благодарение на нея много българи и най-вече българки разбрали, че красотата, макар да е дар от Бога, заслужава и по-специални грижи.
| "Източните железници" на барон Хирш Барон Морис фон Хирш, еврейско-немски индустриалец и филантроп, имал амбицията да прокара жп линия от Цариград до Виена, която да свърже Европа и Азия. Компанията му "Източни железници" получава концесия за железопътен транспорт от османското правителство и става най-голямото стопанско предприятие на територията на империята за времето си. В периода 1870 - 1874 компанията изгражда и пуска в експлоатация жп линия Цариград — Гара Бельово (днешно Белово) с разклонение от Одрин за Дедеагач и от Търново Сеймен (Симеоновград) за Ямбол и жп линия Солун — Скопие — Митровица. Султанът му дава на концесия и горите над Белово, за да добива дървесина за траверсите на жп линиите. През 1874 г. "Източни железници" купуват от английската компания първата жп линия на българска територия - тази между Русе и Варна, която е пусната през 1866 г. Линиите на "Източни железници" на територията на България са с обща дължина 309.6 км. През 1909 г. правителството ги откупува за 43 294 347 златни лева. Именно по линия на "Източни железници" в България идват множество западноевропейски предприемачи, някои от които полагат основите на хранително-вкусовата индустрия в страната. |
| Панславизмът и чешката връзка Първите чехи пристигат в България през 60-те години на XIX век. Това са хора, завладени от идеята на панславизма. След Освобождението на България още десетки семейства се отзовават на призива за помощ на братския славянски народ. Към България поемат учители, занаятчии, индустриалци, учени и артисти. Идват хора като Хенрих Визнер (диригент на оркестъра на Софийската опера), художника Ян Мърквичка, военния художник Ярослав Вешин, историка Константин Иречек, журналиста Антон Безеншек, археолога Карел Шкорпил. Пристигат и предприемачи като братята Прошек, майстора пивовар Франц Милде, инженер Рудолф Пицка, които слагат основите на хранително-вкусовата индустрия в страната. Към края на Втората световна война чешката колония в страната наброява 15 000 души, повечето от които в столицата. |
.