Земеделието с общностна подкрепа е икономически модел, в който група потребители сключват споразумение с един или няколко фермери, които да произвеждат нужните им храни. Това е директно партньорство, в което се споделят рискове, отговорности и ползи от земеделските дейности по линия на дългосрочен официален или неофициален договор. Подобни практики обикновено са в малък мащаб с цел да се произведе качествена храна чрез методите на агроекологията. Това каза Борислав Сандов от Фондацията за околна среда и земеделие на конференцията "Фермерските храни", организирана от "Икономедиа" и сп. "Регал" в края на февруари. Той е член на работна група на ниво ЕС, която проучва развитието на подобни практики в 25 европейски държави. Той ги представи като алтернативни, защото не разчитат на субсидии и не са част от общата селскостопанска политика.

За пръв път моделът придобива публичност в края на 80-те години на миналия век в САЩ, каза Сандов. Група американски потребители се опитват да го приложат, вдъхновени от Рудолф Щайнер и неговите идеи за биодинамично земеделие. Всъщност още през 60-те години един професор по земеделие в Алабама провокира членски клуб със сходен модел. Подобен е и японският модел тайки, който съществува от 70-те години. В Европа през 1992 г. за пръв път се появява и терминологията community supported agriculture. Първите пробиви са в Швейцария и в Германия. Този модел е рефлексия на липсата на достатъчна подкрепа както в САШ, така и в Европа за малки земеделски производителите, заради което те заедно със заинтересовани потребители се организират и създават подобни модели. В Източна Европа, в това число и в България, подобни практики все още не са развити както в Европа, най-вече по линия на дългосрочното споразумение и на споделянето на рисковете, добави Сандов.

Характерното за модела е, че в над 95% от случаите се използват методите на агроекологията, биоземеделието, биодинамичното земеделие. При това не е задължително да има сертификат – достатъчно е потребителите да са наясно с методите на производство, защото фермерите произвеждат храни само за тях, а не търгуват на външни пазари. Най-често към фермерите за подобни договори се обръщат млади родители, загрижени за храната на децата си, и групи на природозащитници, които го правят като част от своя принос за опазването на околната среда. Друг ключов принцип на подобни модели е доверието. Доверието на фермера, че потребителите ще купят всичко произведено. И на потребителите, че продукцията ще бъде произведена по договорения начин. В някои държави със силни нива на доверие не е необходимо изричното подписване на договори, но в други това е практика.

Трети важен елемент е споделеният риск. Фермерът не оперира на външния пазар, а произвежда само за групата и от това зависи работното му място. Редно е, ако природно бедствие унищожи реколтата, рискът да бъде споделен между фермера и потребителите. Ако реколтата е добра, потребителите също споделят ползите наред с фермера.

В Европа явлението се заражда в началото на 90-те години в района на Фрайбург. Тъй като става дума за доброволни споразумения, публичната информация е оскъдна. Според някои източници в момента на континента има около 1000 такива групи. Около 300 - най-много, са те във Франция. Съществуват в Германия, Швейцария, Испания. Започват да се зараждат в Централна и Източна Европа. В България според Борислав Сандов засега съществуват само прототипове. Пречки пред развитието им в страната са ниските организационна култура и култура на сдружаване, както и лошите спомени от кооперативите. Потребителите в такива групи не само получават два пъти седмично кошница с продукти, но се събират веднъж месено, имат управителен съвет и форма на вътрешна организация, която помага за развитието на процеса. Често потребителите споделят отговорностите по разпределянето на храната на ротационен принцип. На по-късен етап с практиката в такива групи се развиват и инициативи, свързани със създаване на общ бизнес, форми на алтернативно образование и др.

В момента за създаването и развитието на подобни практики се отварят много възможности по линия на механизмите на ЕС, на бизнес и на общностни инициативи. Част от предизвикателствата са, че подобни групи не бива да са много големи, защото, когато надхвърлят 50 - 60 души, моделът се изкривява. Трябва да има вътрешни правила за напускането и присъединяването към групата, както и за процента, който може да се получава от фермера като добавена стойност. Подобни практики обаче водят до оставането на средства за местните икономики, създават работни места, ограничават транспортното замърсяване и подобряват околната среда. Без да е панацея, земеделието с общностна подкрепа е добър подход и към земеделието, и към потребителите, обобщи Сандов.

*Понятието Community Supported Agriculture (CSA) все още няма унифициран превод на български език. Използват се земеделие с общностно подпомагане, солидарно земеделие и др.