По-голям, по-порочен, по-зловещ и в крайна сметка много трудно решим. Проблемът с контрола върху храните в България е проблем с философията на провеждането и упражняването му. Затова скандалът с корупционните схеми в Българската агенция по безопасност на храните (БАБХ), довел до скоростна рокада на върха й преди седмица, е само част от върха на айсберга грешни и вредни политики на държавата във всички сегменти на бизнеса с храни по цялата му верига. Политики, които изкривяват средата там, стимулират индустриализацията на сектора, намаляват конкурентността на голяма част от българските компании и в крайна сметка водят до влошено качество на храната и повече заплахи за здравето на потребителите.

Какво се случи накратко?

Стрихнинът в супата на властта

Собственикът на веригата "Аладин фуудс" обвини изпълнителния директор на БАБХ Пламен Моллов в корупция. Направи го с името и фирмата си, поемайки всички рискове от публичната конфронтация с орган, контролиращ пряко бизнеса му - той влезе в директен конфликт с регулатор, което изключително рядко някой си позволява в която и да било индустрия. Към твърденията на "Аладин" бързо се добавиха още сигнали - пак от фирми и хора с имената им. В резултат правителството уволни Моллов и назначи на директорската позиция досегашния му заместник Дамян Илиев. Толкова. Шумът в медиите вече поутихва, а за други промени не се говори, камо ли в правилата като цяло. С една дума, управляващите видяха Моллов като щипка стрихнин и побързаха да я отстранят от общата купа с власт, за да не се разпространява.

Отровата във въпросната купа обаче е по-опасна и по-дълбоко проникнала - тя е в модела на регулация (виж мащабите му в инфографиката)

"Джунглата" и след това

От момента, в който Ъптон Синклер пише преди повече от 100 години прословутата си книжа "Джунглата" за кланиците в Чикаго и САЩ създават агенцията си за контрол върху храните и лекарствата, никой не оспорва необходимостта от такива служби. Най-малкото пък загрижената за здравето на жителите си Европа. Времената, в които всеки е познавал производителя на яйцата на трапезата си, са отминали заедно с конските впрягове и бонетата на домакините. Не можем и няма как да очакваме и че всеки производител, който твърди, че е вложил месо в кренвиршите си, е направил именно това. Затова Европа е изписала километри регламенти, касаещи всичко от отглеждането на животните и растенията, през обработката на суровините, условията във всяко производство, начините за съхранение и транспортиране до опаковките и мястото на щанда. Смисълът на тези разпоредби е един - да гарантират сигурността на потребителя. При въвеждането им в националното си законодателство всяка страна обаче има известна свобода как точно да ги формулира. Няма да е грешка да кажем, че България избира най-консервативния път, който следва и досега.

Записите в различните закони и наредби са безброй, но има твърде показателни примери - дават ги представителите на различните бизнеси.

За да се отвори кланица в България например, не може да се използва реконструирана сграда, която е била използвана за нещо друго - да кажем, склад. Постройката трябва да е нова. Което очевидно стимулира по-силните финансово, по-големите фирми.

За да се произвежда от една компания и кисело мляко, и сирене, това трябва да става в две отделни мандри - също финансова бариера, възпираща входа в бизнеса.

За да се изгради цех за каквато и да било храна, подът му трябва да е от саморазливна мазилка. Мозайката например е забранена. При положение че последната издържа десетилетия без увреждане, а саморазливните покрития трябва да се сменят на три години, това също е инвестиционно изискване, удрящо по-малките фирми.

За да се отглеждат прасета, е забранено това да става на пасища - методът, предпочитан от малките и биофермерите по разбираеми причини.

Примери като този са много и всички действат в една посока - индустриализация. Тя сама по себе си не е нещо непременно токсично. Важен е обаче принципът, който важи за всяка индустрия - работата на държавата е да създава равнопоставеност за всички бизнеси - малки и големи, а не да затруднява която и да било от двете страни.

А при норми, които подкрепят големите индустриални вериги, малка страна като България няма как да не изпадне в ситуация на нетен вносител на храните си. В нашия случай към крайно консервативното преписване на нормите от ЕС се добавя и още един фактор. Този, че за разлика от Италия например тук липсват традиции - компанийни и често дори семейни в производството на храни. "Няма как в страни, където дадена фамилия произвежда от поколения сирене или вино, изведнъж да се появи регулатор, който да започне да я учи как да упражнява занаята си", казва Филип Харманджиев, производител на вино и собственик на ферма (бивш съиздател на "Капитал"). В България ситуацията е различна по исторически причини.

Още на capital.bg

*Оригинално заглавие - В лагерите на хранителното Гестапо