Натуралната (домашно приготвената) храна става все по-търсена от мнозина основно в София, но и в големите градове. Продуктите на това, което някога се наричаше "изостанало натурално стопанство", се очертават като лукс, като символ на качество и здравословност и макар търсенето да е платежоспособно, набавянето им изисква усилия. В същото време за немалко хора в страната натуралната храна е най-евтин и единствен възможен източник за прехрана. На практика имащите се стремят към нещо, което често е единствената възможност за нямащите избор. От ситуацията в селото зависи дали ще има достатъчно храна за всички желаещи. А картината в селата не е радостна нито като демография, нито като мотивация за селскостопански труд. Затова решаващо изглежда отношението към селото да е такова, че трудът му да има стойност и градът да подпомогне хората там, за да произведат така желаните от него храни. Има различни механизми това да се случи. Най-очевидна изглежда нуждата да се скъси предългата верига на доставки, която обикновено задушава производителя. Контактите между продавача и купувача да бъдат по-директни. Продавачът да получава справедлива цена за труда си, а и авансова помощ, за да произвежда.

Това са част от изводите, които може да се направят на база на данните от национално представителното проучване на "Маркет линкс" за потреблението на домошно произведена и натурална храна, проведено през март по идея на списание "Регал" (стр. 3 - 9).

За едни лукс

Натуралната храна като лукс най-ясно личи, ако се вгледате в софийското си обкръжение, масово "луднало" на тема "автентична, натурална и домашна храна". Най-често това са хора до 35 години с високи доходи, добро образование и малки деца. Добре е, когато имат роднини на село. Защото, ако нямат, влизат в особен филм - обиколки с кола до софийските околности за мляко и яйца всека седмица, до Централна баня и Княжево за минерална вода, до пазарите в София и в радиус от около 80 км за плодове и зеленчуци. Въоръжават се с хлебопекарни, сушилни и йогуртиери и дори сами правят квас. С други думи, изразходват неоправдано много време (предвид квалификацията им) и немалко средства, за да осигурят чиста храна на подрастващото поколение. Понякога - стигайки и до крайности (за пример - от офиса ни в центъра на София се чува кудкудякане). Без да е гласно, осъзнато и още по-малко организирано, този тип поведение е ясна реакция на предлагането в супермаркетите - с дългите срокове на годност, трансокеанския внос, ценовите компромиси, консервантите, оцветителите и аспартама, а също и с растителните мазнини на продуктите в тях.

Нарастващото, многопосочно и платежоспособно търсене на натурална храна вече среща и някакво специализирано предлагане. Мрежи за директни продажби от производител, пасищни пилета и пасищно свинско, доставяни по механизмите на солидарното земеделие, заведения и магазини със собствено производство на хляб, с био- и екоменю. Все зачатъчни търговски модели, базирани на директна връзка и доверие между участниците в тях, които вероятно предстои да се избистрят и развият. Най-сърдечна обаче остава директната връзка със селото, а то дори сега се задъхва, което обещава дефицит и високи цени на натуралните храни.

Необходимост

Бабите от някогашното ТКЗС почти до една са на гробището. Поколението на децата им обаче, което навремето получаваше земя "за лично ползване", за да я обработва след работа, продължава да копае градините и да гледа животни. Което му позволява да осигурява основната част от прехраната си от натуралното стопанство, да пълни багажниците на децата, а в последно време и да пласира излишъците си, но вече срещу пари, на съседи и роднини. Клиенти има и в селата - от данните личи прослойка от възрастни и самотни хора, които постепенно се отказват да се занимават с трудоемко земеделие. Има и хора, чужди на селския труд, които се хранят от дивата природа - с горски плодове, сирене и мляко, с дивеч, и също продават. Изобщо селото се комерсиализира, което има своите плюсове, защото повишава стойността на селскостопанския труд. Големият проблем обаче е, че на него се гледа като на денонощен, кален, неблагодарен и все още ниско платен, което в момента е поправимо. Съпътстващ проблем е, че комерсиализирането в някои случаи лишава самите производители от благата, които произвеждат, защото в града или в чужбина плащат добре за тях. Подобни примери са медът, който масово заминава за София, или ядките, които така и не стигат дотам заради агресивното им изкупуване за износ. За селото те също стават лукс, но недостъпен.

Изобщо данните от изследването, които публикуваме в този брой, показват една изключително многопластова картина на домашно произведената и натуралната храна в България. Смятаме да я коментираме и в следващите броеве.

Още от изследването

 - В света на София натуралната храна е символ на здравословен живот, в света на селото се асоциира със сериозен труд.
 - Най-привързани към нея са хората между 20 и 34 години и тези над 60 години. Менюто им обаче е коренно различно.
 - Най-платежоспособните са готови да плащат скъпо за храни, с каквито по принуда се хранят най-бедните.
 - В малкия град, като най-близо до селото, най-много се опитват да се разграничат от него. Там сега изживяват бума на модерната търговия и загърбват натуралните продукти.
 - В големия град, чиито жители са с по-градски живот дори от тези в София, вече са достатъчно далеч от селото, за да не странят съвсем от него.