Законодателството е обречено да следва развитието на обществените, в това число и търговските, отношения – понякога отблизо, понякога отдалеч. В това отношение съвременната търговия на дребно е доста изпреварила рамките, поставени й от данъчното законодателство.

Борбата за привличане на клиенти води до създаването на все по-разнообразни промоционални схеми, на собствени марки, съвместни продукти на търговци и финансови институции и програми за лоялност.

От друга страна, силната конкуренция в сектора рефлектира и върху взаимоотношенията с доставчиците. В това отношение търговията на дребно отдавна не е само препродажба на стоки. Все по-голяма популярност добиват и различни бонус схеми, по силата на които могат се реализират доходи от доставчиците – например за позициониране на продуктите на видимо място в търговските обекти и рекламните брошури, за предлагане на гама от продукти, за постигане на обороти. Подобни взаимоотношения, отиващи далеч отвъд класическата покупко-продажба на стоки, поставят доста въпроси пред финансовите отдели, консултантите и администрацията. Големите въпросителни обикновено са около това кой какво получава (услуга или отстъпка) и как следва да се документира това. Не всички разяснения на администрацията по въпроса са напълно ясни и изчерпателни, а натрупаната с годините обилна практика на Европейския съд допълнително усложнява картината.

Друг проблем

на търговците в подобни взаимоотношения е и навременното получаване на бонусите. Някои търговци, постигнали условията за определен бонус (например оборот от продажби на определен продукт), предпочитат да издават фактура, за да инициират получаването им. Честа практика при данъчни ревизии е да се оспорват такива фактури заради това, че по същността си зад тях не стои самостоятелна сделка за ДДС цели. Според ревизорите, формално следвайки закона, в такива случаи търговецът е следвало да чака доставчикът да му издаде кредитно известие за отстъпка към предишни фактури. Без значение, че резултатът и в двата случая е еднакъв, формалното несъответствие и рискът от санкции и отказ на данъчен кредит създава напрежение между доставчици и търговци и за последните означава по-бавна събираемост на бонусите.

Възможно решение

в тази област би могло да е самофактурирането. Дълго време тази популярна в други държави възможност беше непозната в българското законодателство. Според някои мнения при отсъствието на изрична забрана тя беше позволена. Във вида обаче, предвиден в европейското ДДС законодателство, тя беше въведена едва тази година.

Самофактурирането е възможност получателят (вместо доставчикът) да издаде на себе си фактура или кредитно/дебитно известие към такава. За да са валидни така издадените документи, трябва да са изпълнени ред формални изисквания – двете страни следва да са сключили договор за това, документът да е в специален диапазон от номера, определени от доставчика, да е одобрен и т.н. Договорът за самофактуриране е срочен, подлежи на обявяване в НАП непосредствено след подписването му и трябва да отговаря на определени формални изисквания. Неспазването на всичко това може да доведе до рискове като санкции за доставчика за неначисляване на данък или отказ на данъчен кредит за издалия документа получател. Затова е препоръчително на формата и съдържанието му да бъде отделено внимание и ако е нужно, да бъде потърсен професионален съвет.

Друго предимство на самофактурирането от гледна точка на парични потоци е намаляването на времевата разликата между внасянето на ДДС от доставчик и възстановяването му от получателя. Често заради по-късното изпращане на оригинала на фактура до адресата последният не успява да възстанови ДДС веднага. Така данъкът се финансира или от доставчика, или от получателя в зависимост кога е платена фактурата. Понякога, най-често по вина на доставчика, получателят може дори да пропусне законоустановения срок за ползване на данъчен кредит.
Засега самофактурирането е предвидено като възможност

само за установени на
територията на страната лица

регистрирани по Закона за ДДС. При наличието и постоянното разширяване на възможностите на българската данъчна администрация за изпълнение на актове в други държави, особено от Европейския съюз, е спорно доколко това ограничение е оправдано. Ограничения, основани на признака на установяването, имаше доскоро и по отношение на чуждестранни лица, които се регистрираха за ДДС цели в България. Те трябваше да назначават специален представител, който да ги представлява пред администрацията. По-късно изискването отпадна поради силни съмнения за противоречие със законодателството на Европейския съюз.

От тази гледна точка, както и поради подробната уредба в закона действащите към момента правила за самофактуриране в България могат да бъдат сметнати за рестриктивни и затрудняващи бизнеса. Въпреки това въвеждането на възможността за самофактуриране е едно добро начало, което може да облекчи търговията на дребно. Допълнителни стъпки към премахването на ограниченията са направени с директива, която трябва да бъде въведена в националните законодателства на страните членки към 1 януари 2013 г. Според нея възможността за определяне на индивидуални правила от всяка страна членка отпада и остава единствено изискването за предварителен договор между контрагентите. Изискванията към този договор обаче няма да могат да бъдат определяни от страните членки. По този начин бизнесът ще има по-голяма гъвкавост в определянето на условията за самофактуриране. Предизвикателството ще бъде да се намери балансът между отворените възможности и рисковете, които могат да произтекат от неизпълнение на задълженията.

* Старши данъчен мениджър в "Ърнст и Янг"