Оризът в българските магазини сега е 90% местно производство. Бобът е изцяло вносен, а при лещата съотношението внос - местно производство е едно към едно по информация на фирми от бранша.

Голямата положителна новина в сектора е, че в последните години българското оризопроизводство се възражда. То запада около началото на века, най-вече заради вноса от Китай и Египет. През 2004 г. обаче Пекин забрани износа заради вътрешни продоволствени проблеми, а през 2009 г. подобни ограничения въведе и Кайро. С влизането на България в ЕС българските производители започват да се възползват от квотите и защитните мита за внос на ориз, от земеделски субсидии като цяло и специално от тези за ориза, каза Нора Генчева, мениджър храни в "Соларис 999" (Arriva).

Оризищата в България се увеличават с всяка изминала година - основно около Пловдив, Пазарджик и Стара Загора. "Очаква се през тази селскостопанска година от засадените 106 хил. дка с ориз да бъдат произведени 35 хил. т - почти колкото е потреблението в страната", казва Мариана Младенова, маркетинг мениджър на "Суико" ("Крина"). От около три години "Суико" има собствена оризарна до Пазарджик.

Сега в България се отглеждат десетина вида ориз, всичките в категорията бял объл (среднозърнест) ориз, традиционен за местния вкус. Дългозърнестият и кръглият ориз се внасят от Италия, Испания, Гърция, Индия, Пакистан, Тайланд, Камбоджа. Наред с това и местното производство отива за износ – основно за Турция, където вкусовете са сходни с българските.

Напоследък в страната набира популярност дългозърнестият ориз. За този тип култура е характерна и технологията на бланширането. При нея люспата се маха с попарване и в резултат веществата в околоплодната обвивка попадат в зърното. Така по хранителни качества оризът прилича на кафявия (необработения), но е по-мек и бял, обяснява Мариана Младенова.

"При ориза експериментите са повече, защото консумацията му е много по-висока, отколкото на варивата. Той влиза в състава на повече ястия, приготвя се по-бързо, а и в световен мащаб се отглеждат различни сортове, казва Бонка Царева от "Фамилекс". Все по-голяма популярност придобиват готовите продукти от типа Boil in Box ("Свари в плика"), различни видове ризото, паеля. Този тип продукти обаче са по-скоро имиджови и правят минимален процент от продажбите, казва Мариана Младенова.

Оризът се ползва целогодишно, няма домашно производство, а и в България навлиза средиземноморската кухня. В резултат пазарът му, който и бездруго е най-голям от трите, се разраства. Основният проблем и при тази категория е липсата на основен стандарт, казва Нора Генчева. Сега цената варира от 80 ст. до 3 лева на килограм за привидно еднакви продукти. На потребителите е трудно да установят на око степента на начупеност, а няма официално изискване процентът й да е изписан върху опаковката. Генчева казва, че на понятието ориз отговаря продукт с до 5-10% начупеност. В стремежа си да постигнат и по-ниски цени обаче някои от търговски вериги далеч надминават тази граница.

Бобът изисква ръчен труд

Бобът в България е или домашно производство, или внос, казва Мариана Младенова. Внася се от Киргизстан, Китай, Аржентина, Етиопия, Перу. Голям износител в миналото е и Египет, но сега експортът там е забранен, за да се задоволи вътрешният пазар. Като вкус най-близки до българския са китайският и киргизкият, казва Нора Генчева. Иначе добруджанският боб отдавна е изчезнал. Причината е, че за разлика от ориза, при който събирането и сортирането става механизирано, бобът изисква ръчен труд. Затова качествен боб се отглежда само в държави, в които има много свободна работна ръка и човешкият труд е евтин. В ЕС обаче за боба няма защитни мита и макар от внос той е относително евтин.

Продуктът е традиционен за българската кухня и иновациите при него са малко, най-вече в посока по-кратко време за приготвяне. "Соларис 999" например, които от три години продават боб в буркан, казват, че наблюдават движение от сух продукт към полуфабрикат. Резултатът при сварения боб е гарантиран. Компанията има участие в консервна фабрика.

Една от по-значимите иновации в категорията е беленият боб на "Суико"("Крина"), който се приготвя за 30 мин. За момента той няма аналог на пазара, казва Мариана Младенова. "Създадохме го по две основни причини - защото с люспа бобът изисква повече време за готвене и младите домакини го пренебрегват, както и заради хората, които традиционно го отказват, защото дразни стомаха", казва тя.

Българското производството
на леща прохожда

Допреди три-четири години лещата на българския пазар е изцяло внос, предимно от Канада. Сега вече само половината е минала океана. От няколко години започва да се развива българско производство - около Плевен и Свищов, където климатът е по-студен, казва Нора Генчева. В момента производството в страната достига до около 2000 т годишно. Недостигащите количества се внасят от Канада и от Турция. "Производителите на леща се справят по-добре последните години, но все още не могат да достигнат канадското качество, поради което някои фирми от бранша все още прибягват до внос", казва Бонка Царева. А Мария Младенова припомня, че през миналата година лещата е поскъпнала и потребителите са се пренасочили към боба. Очаква се новата реколта, която да очертае пазарната картина. Лещата е най-малкият сегмент и иновациите при нея са най-малко. От "Суико" казаха, че са опитали с по-дребната френска леща. Цвят внася и червената леща, която идва основно от Турция. Като белена тя изисква по-малко време за приготвяне.

Кой накъде

От "Соларис 999" обясняват, че на този етап за тях най-важно е да запазят баланса цена - качество, тъй като лоялните им клиенти държат на доброто и постоянно качество. Освен това се стремят да разширят пазарния си дял, което налага и разширяване на портфолиото към по-нишови продукти - диетични, здравословни и пр.

В "Суико" също са ангажирани да налагат марките, като поддържат постоянно качество за пакет и разширяват асортимента към нови и нови продукти, така че всеки потребител да намери своя.

При "Фамилекс" усилията са насочени главно да задоволят изискванията на клиентите им по отношение на цената, без това да засяга качеството, което са свикнали да получават през годините.