Инфраструктурни проблеми
Автор: Регал
Проблемът
Дотук нищо необичайно. В момента обаче, когато започват посещенията от данъчни ревизори, се оказва, че не всички инвеститори са си направили добре сметката. Това, което почти всеки би намерил за очевидно – бизнес логиката за поемането на тези разходи, е систематично поставяно под съмнение от органите по приходите. Ревизионните актове си приличат поразително. Мотивите им се въртят все около наличието на дарение към общината и липсата на връзка между търговската дейност и подобренията. Дори когато признават наличието на такава връзка и очевидната необходимост от изграждане на нови или подобрение на съществуващи съоръжения, липсата на пряко заплащане е ключовият аргумент на органите по приходите. Оттук се отказва възстановяването на ДДС. Като ефект това е равносилно на облагане на инвестицията с допълнителен данък.
С други думи, дружествата, освен че плащат подобренията на общински имоти (които няма как да не подобрят, ако искат възвращаемост на инвестицията си), понасят и тежестта на ДДС за тези подобрения, като се твърди, че това не били бизнес разходи.
Аналогичен проблем, макар и по-рядко заради това, че обикновено в началото на дейността инвеститорите са на загуба, възниква с признаване на този разход (пряко или чрез амортизация) за целите на корпоративния данък. В условията на интензивни инвестиции случаите бързо стават десетки, а вероятно вече са и трицифрен брой. Повечето от тях закономерно прерастват в спорове, които бързо напълниха съдилищата. Някои инвеститори, имайки предвид създалата се трайна практика, неохотно решиха да се самонакажат и да не искат възстановяване на ДДС, за да спестят спорове и усилия.
Законът
Какво казва законът по въпроса? Истината е че няма разпоредба, която да регулира изрично приспадаемостта на посочените разходи. Няма и нужда от такава. Законовото уреждане на прекалено специфични казуси е белег на незрялост на законодателството и непоследователност на правораздавателната система. Това, че казуистиката зачести в данъчното законодателство, е по-скоро реплика на заведени в последните години наказателни процедури срещу страната от ЕС.
Безспорно е обаче, че ДДС е въведен с цел да облага крайното потребление. Това означава, че данъкът трябва да е неутрален към бизнеса. Този принцип е залегнал още в Първа ДДС директива на ЕС от 1967 и оттам във всички следващи я национални ДДС законодателства. Би трябвало така да е и в българското, макар че определението, което от 1967 фигурира непроменено в европейското право, липсва и в трите български ДДС закона. Въпреки че директивите на ЕС не съдържат конкретни предписания за всяка ситуация, държавите членки са длъжни да въведат в националното си законодателство адекватен механизъм, гарантиращ спазване на основните принципи.
В случая с подобренията на чужда инфраструктура отказът за възстановяване на ДДС ефективно облага инвестиция, направена с търговска цел. Създава се предпоставка за двойно данъчно облагане чрез начисляването на ДДС върху невъзстановения ДДС, включен в себестойността на продаваните стоки и услуги. Това вече е нещо, което нито българският, нито европейският ДДС закон позволяват. Недвусмислена в това отношение е и практиката на Европейския съд.
Дарение?
Подобренията се правят най-често в имоти публична общинска или държавна собственост и съответно автоматично стават част от тях. От една страна, общините са задължени по закон да изграждат инфраструктурата на обекти, за чието строителство са издали разрешения. От друга, те почти никога нямат средства в бюджета си, за да изпълнят това свое законово задължение. По този начин инвеститорите са поставени в ситуация с предизвестен край.
Къде обаче тук е дарението? Още римското право счита за неизменна и присъща част от договора за дарение намерението да дариш някого, да го обогатиш. В описаната ситуация инвеститорите са заклещени между правната уредбата на собствеността, фактическата невъзможност на общините да финансират адаптиране на инфраструктурата и необходимостта от реализация и постигане на възвращаемост на обектите. Всичко това едва ли може да се квалифицира като намерение за дарение. Безвъзмездното обогатяване на общините в случая е само страничен ефект.
Искам ясно да разгранича случаите, които коментирам, от случаите, в които едно търговско дружество просто решава да благоустрои обществен имот – например парк, болница, детска градина. Има дружества, които с течение на времето се превърнаха в основни донори на някои общини, с което целят общо подобряване на имиджа си. Тук връзката с основната дейност е доста по-абстрактна и (без да коментирам моралния аспект) поне формално невъзстановяването на ДДС е оправдано. Подобренията на инфраструктура, прилежаща към търговските обекти, обаче цели получаване на конкурентно предимство чрез увеличаване на атрактивността на обектите. Последното би довело до увеличаването на продажбите, което несъмнено е основната цел на търговската дейност.
Кой печели?
На пръв поглед от платените от инвеститорите инфраструктурни подобрения трябва да са доволни всички. Самите те поемат разход, но обезпечават конкурентоспособността на инвестицията си. Общината получава по-добри, по-модерни, по-светли и най-важното – напълно безплатни улици, осветление, спирки, съоръжения. Потребителите имат все повече избор и достъп до непознати преди десетилетие възможности за пазаруване и отдих.
Защо тогава тези подобрения се санкционират чрез нерегламентирано облагане? Единственото обяснение е – с цел събиране на приходи. Описаните данъчни практики нямат никакъв друг ефект освен лесно краткосрочно изпълнение на бюджетни цели. Липсата на държавна политика по този въпрос пролича и по повод облагането на дарителски кампании с есемеси. Само че при случаите с инфраструктурата става въпрос за големи непредвидени разходи, които инвеститорите обикновено са готови да търсят по съдебен път. За тези, които са се "самонаказали", като не са искали възстановяване на данъка, развитието на вече възникналите спорове може да отвори вратата към претенции за връщане на надвзети пари.
При очевидното несъобразяване с европейското право и съдебна практика в средносрочен план това може да доведе до лавина от загубени от държавата дела. Това би било удар по имиджа на страната като инвестиционна дестинация, а сметката ще я платят данъкоплатците.
.